„Но Господ в отговор й рече: Марто, Марто,
ти се грижиш и безпокоиш за много неща;
но едно е потребно“ Лука 10:41-42
Чувствах се разпъната на кръст. Носталгията по моя клас заглушаваше неясното ми желание да се доверя на народната мъдрост „Клин клин избива“. Месец по-късно щях да бъда до сълзи благодарна на директорката си Юлия Атанасова, че настоя отново да стана класна. Но сега, на 15 септември, едва удържах сълзите си, когато трябваше да поведа все още чуждите ми ученици през шпалира на по-големите. Отзад, с усмивки на превъзходство, но вътрешно смутени и тъжни, стояха любимите ми, „старите“, и наблюдаваха сцената. С известна завист подвикнаха на новия ми клас: „И вие ще станете като нас!“.
От първия час си спомням само, че говорих много – дотогава, докато забелязах недоумението в детските им очи и се засрамих. Как искам да ми вярват – помислих си – нима се вярва само на думи? Сближаването ни трябва да бъде дълго, постепенно и за съжаление – трудно. После разбрах, че едно от тях – „мъничко такова, със синя ризка“, описвайки новата си класна, казало на Николай от предишния ми клас: „Не й запомних името, но все се усмихва“. По-късно и родителите ми разправяха за реакциите на някои от децата: „Много е добра!“… Това ме плаши, защото от опит знам, че разочарованието може да бъде жестоко.
С първите си ученици допуснах толкова много грешки, може би право пропорционално на обичта ми. Сега съм до известна степен щастлива, че вместо да се терзая, ще се опитам да поправя старите грешки чрез новите си ученици. Дано издържа на курса на „разумна и топла строгост“, който възприех в началото! Страхувам се… Моята ахилесова пета е любовта /…/
Първите учебни дни се занимавах само с документите на класа. Опитвах се зад шаблонните фрази на характеристиките, изпратени от основните училища, да доловя същественото за всеки един. За мен тези 33 момчета и пет момичета бяха все още само имена. Постепенно зад тях щяха да застават лица, характери, дух…
Докато търсех някакъв стар документ в шкафовете, неочаквано попаднах на този забравен дневник, който съм писала в четвъртата година на своето учителстване – като преподавах в професионалното училище по автотранспорт в края на града. Бях готова да се изсмея иронично на самата себе си – тогавашното плахо 28-годишно момиче, което много се вълнуваше, много плачеше и изпадаше в еуфория по най-незначителни поводи.
Но после се замислих: колко дълбоко, лично съм приемала всичко. В началото на тетрадката съм записала мисълта на Януш Корчак: „Учителите трябва да се възвисят до детския мир, а не да слизат до него“…
Може би природата ми е такава, та по-ярки следи в мен оставят пораженията, а не победите; грешките, а не успехите; вините, а не доброто, което съм съумяла да подаря на другите… Спомням си как преди една година, застанала пред бялата дъска, търпеливо и с обич обяснявах отново и отново нещо трудно от граматиката… И изведнъж силно ми се прииска – с необикновена машина на времето – мъдрото смирение, което си бях изградила, да обгърне и да излекува с любов всички моменти през годините, когато съм се отчайвала или избухвала: да излекува някогашната мене и чрез мен – и някогашните ми ученици… А ето че още в началото съм искала точно това – да наситя с любов предстоящите години в училище.
Думите на признателност, писмата от родители и вече завършили ученици, наградите, които това някогашно уплашено момиче щеше да получи през идващите десетилетия – корените на всичко това може би са в този забравен, сврян в дъното на шкафа учителски дневник…
Водила съм го до средата на февруари, като старателно съм записвала впечатленията си за всеки ученик: от есенната бригада (тогава имаше и такова „явление“), от посещенията по домовете (бяхме длъжни да ги правим), родителските срещи, разговорите с колегите и най-вече със самите деца; от учебните часове… И после съм спряла. И не съм подновила опитите си да записвам своите открития за същественото. Какво съм правила в началото на следващите учебни години – около 30 на брой?
Как какво?! Писала съм сценарии за откриването им; подготвяла съм разпределения и цялата друга изисквана „отгоре“, но абсолютно несъществена документация; подреждала съм класни стаи…
Ако днес, след като вече напуснах училище, трябваше да се подготвям за новата учебна година, то бих захвърлила всичко това. В последните дни на лятото бих започнала отново дневник, в който да отделям достатъчно време, внимание и любов, на божественото, което се крие зад всяко име, лице, приветливо или непокорно поведение на всяко дете от класа ми, а и на всяко дете, с което пътищата ни се срещат. Помагаме да се развият именно онези черти от същността на един човек, които държим в съзнанието си. И ако обикнем истински всяко дете – колкото и различни да са учениците ни – ще им помогнем в личната им житейска задача: да повярват в себе си и да намерят своя път.
Едничкото потребно за всяка една учебна година е Любовта.
Този текст е сред отличените в конкурса “Как да се подготвим за новата учебна година?”.
