За момент си представете, че сте на 4 години. Строите кула от LEGO и сте много горди от нея.
В следващия момент друго дете тича покрай вас и рита кулата. Веднага усещате ярост и гняв. Чувствате се разочаровани, ранени, безпомощни. Точно тогава възрастният в стаята идва при вас.
Сяда до вас и пита: “Миличък, какво стана?”
Очите му излъчват състрадание и усещате, че е напълно спокоен. Изливате всичките тези чувства на фрустрация, гняв и безпомощност.
Възрастният казва: “Кажи ми всичко.” Той не се опитва да поправи кулата. Той не казва: “Голяма работа. Ще си построиш нова кула.” Той просто ви оставя да чувствате всичко, което чувствате. След това протяга ръце и ви прегръща. Вие поемате дълбоко дъх, чувствате се по-добре и отново започвате да строите.
А сега си спомнете момент, когато сте били на 4 и сте се почувствали ядосани, тъжни, уплашени или объркани.
Как реагираха възрастните около вас? Ако сте имали късмет, те са ви дали възможност да изразите чувствата си и са ви изслушали без да се опитват да оправят ситуацията.
А може би сте имали напълно различно преживяване. Може би са ви казали: “Не се лигави”, “Не реви” или “Нищо кой знае какво не е станало”. Или пък са ви наказали да стоите в ъгъла или да си отидете в стаята. Или са ви ударили.
Лесно е да обвиняваме родителите за това, което правят или не правят. Истинският проблем обаче е липсата на емоционална грамотност в обществото ни. Не учим родителите как да откликват на чувствата и емоциите на децата си с емпатия и съчувствие. Не преподаваме това умение нито в детските градини, нито в училищата. Все още ценим коефициента на интелигентност (IQ) повече от коефициента на емоционална интелигентност (EQ).
Има три основни начина, по които като деца учим как да се справяме с емоциите и чувствата си.
1. Потискане
Може би като малки не са ви казвали да изразявате чувствата си. Възможно е да са ви смъмряли, когато сте имали проблем, и да са ви нареждали да спрете да плачете. Вероятно са ви поглеждали по един определен начин, който ви е карал да затворите чувствата дълбоко вътре в себе си и да не проявявате симптомите им. Резултатът от потискането на чувствата е, че те остават у вас.
По-късно, като възрастни, тези чувства могат да изплуват на повърхността. Когато преживявате тежък момент или нещата не вървят, както искате, същите тези чувства се появяват на сцената на вашето съзнание. Само че този път ги адресирате (или по-скоро потискате) като си налеете още една чаша вино, безцелно скролвате безкрайната лента с истории във Фейсбук или се вглъбявате в работата си дотолкова, че не ви остава време да чувствате каквото и да било.
2. Агресия
Ако като дете сте израстнали в авторитарно семейство, където не сте имали глас при решенията и не сте можели да кажете как се чувствате, то когато сте били уплашени или безсилни, същите тези чувства са се трупали у вас. При достигане на пределната им точка, може би в момент, когато сте били най-уплашени или застрашени, тези чувства са излизали под формата на агресия, гняв, крясъци и псувни. Въпреки че всичко, което сте правили, е просто да реагирате на околната ви среда, сте били описвани като непослушни, проблемни и постоянно предизвикващи неприятности.
При възрастните в същите ситуации подобни тенденции могат да се проявят като тормоз над другите, остро самокритикуване или най-лошото – насилие.
3. Изразяване
Вероятно още в незряла възраст са ви казвали, че емоциите са това, което ни прави хора и че всички чувства са естествени и напълно нормални. Израстнали сте с идеята, че целта не е да поправите чувствата, а да ги изживеете, усетите и продължите напред.
Вероятно сега като възрастни, когато ви е тежко, записвате мислите и емоциите си в дневник. Или се обаждате на приятел, за да поговорите. Или пък излизате да спортувате, медитирате, практикувате йога, или се виждате с терапевта си… Със сигурност обаче намирате начин да изпитате чувствата си преди да продължите напред.
Не можем да върнем времето назад и да изберем друг начин, по който да се научим да се справяме с емоциите. Можем да променим навиците си и бавно да развием емоционалната си интелигентност. Но когато става дума за децата ни, определено е по-добре да променим бъдещето им отсега.
Ако искаме децата и учениците ни да развият емоционална интелигентност, трябва да им предоставим безопасна среда, където да изразяват чувствата си. Трябват им ограничения и напътствия, но и емпатия и съчувствие за тези големи чувства, които назряват у тях. Вместо винаги да оправяме проблемите им и да се стремим да са постоянно щастливи, по-добре да ги изслушваме без присъда, независимо дали насреща ни ще имаме гняв и крясъци, сълзи или смях.
Представете си, че:
- Подкрепяме родителите с нужните средства и разбиране за това как да слушат децата си, проявявайки съчувствието, от което се нуждаят;
- Помагаме на родителите да адресират собственото си детство, за да не предават комплексите си на следващото поколение;
- Одобряваме и дори насърчаваме момчетата да плачат и да са уязвими, а момичетата да беснеят и крещят, когато имат нужда от това;
- Заменяме наказанията и строгите санкции със състрадателно изслушване;
- Вземем всички тези идеи и ги приложим в нашата образователна система.
Децата учат по-добре, когато не ги съдим и критикуваме, отнасяме се с тях с доброта и уважение, когато имат автономия върху чувствата и действията си, когато им предоставяме достатъчно любов и когато уникалните им различия са повод за радост, а не разочарование. Тогава техният капацитет за растеж е най-голям и тогава научават най-много.
Само си помислете колко по-различен щеше да е светът, ако наблягахме на връзките с хората, третирахме ги с любов и одобрение и ги слушахме със състрадание.
Ако темата за емоционалната интелигентност ви вълнува, прочетете нашите 35 упражнения за развиването ѝ. Приложете и практиките за социално и емоционално учене в училище. Предлагаме ви идеи как да научим децата да се извиняват.
Статията е адаптирана от този Ted Talk на Лаел Стоун.
