Представете си за момент, че утре влизате в училище и всички правила, срокове и административни изисквания изведнъж изчезват. Няма формуляри за попълване, няма отчети с крайни срокове, няма проверки, които да определят ритъма на деня Ви. Оставате само Вие, екипът и учениците.
Какво тогава ще води решенията Ви? По какво ще преценявате кое е важно и кое може да почака? Как ще разберете дали училището върви в правилната посока?
Тези въпроси звучат малко хипотетично, но всъщност насочват към нещо съвсем реално. В ежедневието на един директор много лесно се случва фокусът да се измести към това системата просто да функционира – задачите да бъдат изпълнени, сроковете да се спазят, процесите да вървят. Денят минава в координация, организация и решаване на текущи казуси, като всяко следващо решение логично произтича от предишното.
И това е напълно разбираемо, защото така работи системата.
Проблемът се появява не когато правим това, а когато останем само там. Когато училището функционира добре, но не е ясно накъде се развива. Когато правилата се спазват, но липсва общо усещане за смисъл и посока. Когато хората вършат работа, но не са сигурни как тя се вписва в нещо по-голямо.
Именно тук се появява разликата между ролята на администратор и ролята на лидер. Докато администраторът поддържа системата да работи, лидерът е този, който ѝ дава посока и смисъл, така че ежедневните действия да водят до реална промяна.
Тази посока има име. Наричаме я визия на училището.
Визия на училището
Не онази, която стои написана на сайта, а онази, която постепенно започва да се превръща в ориентир за всички – учители, ученици и родители, и влияе върху начина, по който се вземат решения всеки ден.
В следващите редове ще преминем през процеса, чрез който визията на училището се оформя и започва да се превръща в нещо реално. Ще започнем от най-важното място – директорът, ще преминем през начина, по който той мисли за бъдещето на училището, и ще стигнем до първите конкретни стъпки, с които промяната започва.
Защо днес ролята на директора е лидерска, а не само административна
Дълго време ролята на директора се възприема предимно като организационна – човекът, който следи дали правилата се спазват, процесите вървят и системата функционира без сътресения. И до днес тази част от работата остава важна и неизбежна. Училището има нужда от ред, от яснота, от структура. Но ако се огледаме в ежедневието си, вероятно ще видим, че реалната роля на директора отдавна е надраснала това описание. Към директора се обръщат, когато има напрежение в екипа, когато трябва да се вземе трудно решение или когато нещо не работи и се търси изход. Но също така и когато има нужда от посока – когато хората се питат защо правят нещо и накъде води то. Точно тук започва лидерството. То не се проявява само в стратегиите и документите, а в малките решения, които се натрупват всеки ден – в начина, по който директорът води разговор, как реагира на съпротива, как подкрепя или насочва, какво избира да бъде приоритет и какво оставя на заден план.
Постепенно тези решения започват да изграждат среда. Среда, в която хората или се чувстват сигурни и ангажирани, или напротив – дистанцирани. Именно затова днес все по-често говорим за директора като за човек, който не просто управлява процеси, а изгражда визия на училището и създава условия за развитие – на екипа, на учениците и на самото училище като общност. Ако се замислите по-задълбочено върху тази промяна в ролята, ще откриете, че тя е в основата на разбирането за ролята на директора в съвременното училище – не като администратор на процеси, а като лидер на хора. А начинът, по който това се случва, не е случаен. Той е свързан с нещо много по-лично – със стила на лидерство.
Начинът, по който директорът взема решения, как включва хората около себе си, как реагира в трудни ситуации и какво очаква от екипа, всъщност оформя този стил. И макар често да не го назоваваме, той се усеща ясно от всички. Затова, преди да говорим за визия и посока, е важно да направим една крачка назад и да погледнем именно там - към себе си в ролята на директор.
Какъв е Вашият стил на лидерство
Преди да говорим за визия, за посока и за промяна, има едно място, от което неизбежно започва всичко това. И то не е в документите, нито в стратегиите. То е във вас. Начинът, по който водите училището, не се определя само от решенията, които взимате, а от начина, по който ги вземате. От това кога давате свобода и кога поставяте ясни рамки, кога настоявате и кога изслушвате, кога търсите бърз резултат и кога давате време на процеса. С времето тези избори започват да се повтарят и оформят нещо, което хората около вас усещат много ясно, дори да не го назовават – вашият стил на лидерство. Понякога той е напълно осъзнат. Друг път се проявява автоматично – в реакциите, в тона, в това как протичат срещите, как се вземат решенията и как се разпределя отговорността.
Затова първата стъпка към по-ясно лидерство не е да добавите още инструменти, а да се спрете за момент и да погледнете към собствените си модели на действие. Един от начините да направите това е чрез кратка самооценка, която помага да видите къде се разпознавате по-често – в по-структуриран, по-включващ, по-подкрепящ или по-визионерски подход.
Докато попълвате въпросите, опитайте се да не търсите „правилния“ отговор. По-полезно е да бъдете честни със себе си – как действате в реални ситуации, а не как бихте искали да действате. Често именно там се появяват важните прозрения. Може да забележите, че в някои ситуации поемате пълен контрол, а в други търсите активно мнението на екипа. Че понякога давате ясни указания, а друг път оставяте повече пространство за инициативност. Или че избягвате конфликти, дори когато усещате, че са необходими. Това не е слабост. Това е материал за работа. Когато се задълбочите в тази тема, ще откриете, че лидерството рядко се побира в една категория. По-скоро представлява комбинация от различни подходи, които се проявяват в зависимост от ситуацията. В някои случаи всеки от тях подкрепя екипа или пък може да създаде напрежение.
С времето започва да се оформя все по-ясно не само какъв лидер сте, а и как това влияе на хората около Вас. И тук постепенно се появява следващият въпрос. Не просто как водя, а накъде водя? Отговорът на този въпрос вече ни извежда отвъд ежедневните решения и ни насочва към нещо по-голямо – представата за бъдещето на училището.
Как да изградим визия на училището си
След като сте се върнали към себе си и сте започнали да разпознавате начина, по който водите, идва следващата крачка. Тя изглежда проста, но всъщност е една от най-трудните. Да си позволите да погледнете напред. В ежедневието рядко имаме това време. Задачите се редят една след друга, решенията изискват бърза реакция, а мисленето за бъдещето често остава „за по-късно“. Само че без тази крачка всички следващи действия започват да се случват без ясна посока. Затова спрете за момент и си представете, че имате възможност да видите училището си след три или пет години. Не като план, а като картина.
Как изглежда то? Какви са учениците, които завършват това училище? Не само какво знаят, а как мислят, как се държат, как реагират в различни ситуации. Как работят учителите – като отделни професионалисти или като екип, който си сътрудничи и се подкрепя? Каква е атмосферата в класните стаи и коридорите – напрегната или спокойна, формална или жива? Как говорят родителите за училището – с доверие или с резерви?
Колкото по-конкретно започнете да си отговаряте на тези въпроси, толкова по-ясна става картината.
И точно от тази картина започва визията.
Тя започва да се изгражда не от думите, които ще напишете по-късно, а от усещането за бъдещето, което искате да създадете. За да улесните този процес, може да използвате следния работен лист, който ще Ви преведе през ключовите въпроси и ще Ви помогне да „съберете“ представата си на едно място.
Докато работите с него, не се опитвайте да формулирате идеални отговори. По-ценно е да бъдат истински. Понякога точно в тях се появява разликата между това, което училището е в момента, и това, което може да бъде. Може да усетите, че някои неща вече се случват, макар и частично. Други тепърва предстоят. Трети изглеждат далечни, но важни. И постепенно започва да се оформя нещо много по-специфично. Не просто списък с желания, а посока. В този момент много директори се изкушават да останат именно там – в усещането, че „имаме идея“. Само че ако тази идея не бъде преведена в нещо конкретно и споделено, тя остава лична. А визията има смисъл едва тогава, когато започне да се споделя. Затова следващата стъпка е да преведете тази картина в нещо много по-кратко и ясно – едноизречение, което може да бъде разбрано, повторено и припознато от другите.
Пирамида на Дилтс: на кое ниво се случва промяната
Ако се върнете към ситуации от последните месеци, вероятно ще си спомните моменти, в които нещо в училището не е вървяло така, както Ви се иска, въпреки че сте вложили усилие, време и внимание. Може би учениците не са били достатъчно ангажирани, може би в екипа е имало напрежение, а може би сте имали усещането, че правите много неща, но резултатите не се променят съществено.
В такива ситуации естествената реакция е да се опитаме да променим това, което се вижда – да въведем нов подход в час, да организираме среща, да създадем правило, да структурираме по-добре процеса. И в началото често има ефект – появява се движение, хората реагират, създава се усещане, че нещата тръгват в нова посока.
След време обаче много от тези промени започват постепенно да избледняват и да се връщат към предишния си ритъм, което води до познатото усещане, че „пробваме, стараем се, но нещо не се задържа“. Ако се вгледаме по-внимателно, причината рядко е в това, че решенията са грешни. По-често тя е в това, че се опитваме да променим нещо на нивото, на което го виждаме, без да достигнем до мястото, откъдето то всъщност започва.
Представете си къща, в която по стената се появява пукнатина. Решавате да я пребоядисате, стената изглежда по-добре, дори по-свежа от преди, но след време пукнатината отново се появява, защото проблемът никога не е бил в боята, а в самата конструкция. Не можете да оправите къща, като само пребоядисате стените.
Същата логика се проявява и в училището, макар и по-малко видимо. В практиката този начин на мислене често се описва чрез т.нар. пирамида на Дилтс – модел, който помага да разберем на кое ниво се намира един проблем и къде има смисъл да търсим промяната.
Това, което виждаме – поведението на учениците, атмосферата в екипа, резултатите – е само най-външният слой. Под този външен слой стоят още нива: начинът, по който хората действат ежедневно, увереността им да пробват нови неща, убежденията им за това кое е възможно и кое не, както и усещането какво училище сме като общност.
Когато започнете да гледате на много ситуации през тази перспектива, се появява един по-различен въпрос – не „какво да направим различно“, а „къде всъщност трябва да се случи тази промяна“, защото едно и също действие може да има съвсем различен ефект в зависимост от това на каква основа стъпва. Може да въведете нов метод, но ако хората не вярват в него, той ще остане формален; може да поставите ясни изисквания, но ако липсва обща посока, те ще се възприемат като още едно задължение; може да имате добра идея, но ако тя не се вписва в начина, по който училището се възприема, тя трудно ще се задържи.
Именно тук визията започва да има реална роля – не като красиво формулирано изречение, а като нещо, което свързва всички тези нива и им дава посока, така че решенията да не бъдат случайни, а последователни, а промените да не бъдат временни, а устойчиви.
Но дори и най-смислената визия няма да се реализира сама, ако не намери своя път в ежедневието – в решенията, в задачите, в начина, по който се разпределя времето и усилието. И точно тук идва следващата важна стъпка.
Как да структурирате визията на училището
Често в момента преди следващата стъпка, често се появява едно вътрешно колебание, което много директори разпознават, дори и да не го изричат на глас. От една страна стои усещането, че визията трябва да остане жива, свързана с хората, с отношенията, с реалните нужди на учениците и учителите. От друга – необходимостта тя да бъде подредена, планирана, проследима. И точно тук възниква въпросът: дали, ако започнем да я „структурираме“, няма да загубим нейната същност?
Това притеснение е напълно естествено. Училището не е бизнес организация, в която всичко може да се измери и контролира. То е жива среда, в която решенията минават през хора, емоции и взаимоотношения. И въпреки това опитът показва, че когато една визия остане само на ниво намерение, тя постепенно започва да се размива. В началото има ентусиазъм, разговори, идеи, но без ясни ориентири тези импулси трудно се превръщат в устойчиви действия. Много често училището и посоката му се сравняват с кораб в бурно море - отвъд това обаче има смисъл, до който трябва да се достигне. Когато корабът вижда светлина в далечината – визията всъщност е фар, който показва посоката. Тя ви дава ориентир, напомня ви накъде се движите и защо сте тръгнали. Но сам по себе си фарът не е достатъчен.
За да стигнете до него, имате нужда от карта – от разбиране през какви води ще преминете, къде са препятствията, как да коригирате курса си, когато условията се променят. Именно тук се появява ролята на ясните управленски инструменти. Те не заменят смисъла, а му дават форма. Не правят училището по-безлично, а помагат на добрите намерения да се превърнат в последователни действия. Една от рамките, които могат да ви помогнат в този процес, е S.M.A.R.T.E.R. – не като формула, която трябва да следвате механично, а като серия от въпроси, които изясняват посоката.
Когато започнете да мислите през тях, визията постепенно спира да бъде общо намерение и започва да придобива конкретни измерения. Част от важните въпроси, които може да поставите са:
- Какво точно ще се промени и за кого?
- Как ще разберете, че се случва?
- Реалистично ли е спрямо ресурсите, с които разполагате?
- Защо това е важно точно сега?
- Кога очаквате да видите резултат?
- Как ще проследявате напредъка?
- И как ще се адаптирате, ако нещата не вървят по план?
Тези въпроси не ограничават визията. Те я правят по-ясна.
А когато тя стане ясна, започва да бъде разбираема и за другите. Екипът вече не чува просто идея, а вижда посока, в която може да участва. За да преминете през този процес по-спокойно, може да използвате вече разработен работен инструмент, чрез който визията на училището се превръща от идея в конкретен и проследим план.
Дори само работата с въпросите в него често е достатъчна, за да се появят важни уточнения – къде визията е твърде обща, къде липсва яснота, къде има нужда от повече реалистичност или от по-силен фокус. Понякога разликата между намерение и посока се вижда най-ясно в сравнението.
„Искаме да бъдем най-доброто училище в района“ звучи вдъхновяващо, но оставя много въпроси без отговор. Когато същата идея се преведе през конкретни действия, срокове и начини за проследяване, тя започва да се променя – става по-ясна, по-реалистична и много по-близка до ежедневната работа.
Именно тази яснота е това, което позволява на визията да започне да се случва. Но дори и тогава остава още една важна стъпка. Как тази ясно формулирана визия да се превърне в реален процес във времето, а не просто в добре подреден план?
Заключение
В края на този процес остава един въпрос, който не звучи толкова голям, колкото е всъщност.
Не каква е визията Ви. А какво ще направите с нея оттук нататък.
Защото визията рядко се проваля в момента, в който я формулираме. Тогава тя обикновено е ясна, вдъхновяваща, дори обединяваща. Истинското ѝ изпитание започва по-късно – в ежедневието, в срещите, в решенията, които трябва да се вземат, в моментите, в които се появява съпротива или умора.
Там, където трябва да изберете дали да настоявате или да изслушате.
Дали да ускорите процеса или да дадете време.
Дали да задържите посоката или да я преразгледате.
В тези моменти визията спира да бъде изречение и започва да се проявява като избор.
Понякога този избор изглежда малък. Разговор, в който задавате повече въпроси, отколкото давате отговори. Среща, в която създавате пространство за идеи, вместо да представите готово решение. Първи опит, който не е съвършен, но показва, че промяната вече е започнала. И именно там се случва най-важното. Не в големите стратегии, а в малките действия, които постепенно променят начина, по който хората мислят, работят и се свързват помежду си.
С времето тези действия започват да се натрупват. Екипът започва да вижда посоката, да я разбира и да я припознава. Визията вече не е „на директора“, а се превръща в нещо споделено – нещо, което се усеща в ежедневието. И тогава училището започва да се променя по един по-тих, но много по-устойчив начин. Не защото някой го е изискал.
А защото хората са започнали да го изграждат заедно. В крайна сметка силната визия на училището не се разпознава по думите, а по това как се реализира в ежедневната работа на екипа.
Ако има място, от което да започнете, то не е перфектната формулировка или завършеният план. То е първата крачка. Онази, която можете да направите още тази седмица. И която ще постави началото на всичко останало.
Източници:
OECD. School Leadership for Learning.
https://www.oecd.org/education/school-leadership/
Dilts, R. Levels of Learning and Change. NLP University.
MindTools. SMART Goals.
https://www.mindtools.com/a4wo118/smart-goals
Министерство на образованието и науката.
