В първата част на тази статия разгледахме как сензорното развитие стои в основата на поведението и ученето, какви са основните сензорни системи и по какво можем да разпознаем дали едно „трудно" поведение е всъщност сигнал за сензорна нужда. Ако все още не сте я прочели, можете да го направите ТУК. А сега е време да преминем към практиката – как изглежда сензорната подкрепа в реалния живот на детската група.

Казуси от практиката: „Какво правя, ако…"

А сега, ще погледнем малко по-практично на някои от основните предизвикателства, с които се сблъсква един детски учител в практиката си, като разгледаме няколко типични ситуации от ежедневието в детската градина и как сензорната гледна точка променя подхода ни.

КАЗУС 1: Дете, което постоянно тича и бута другарчетата си

Какво виждаме в групата?

Иван е на 4 години. По време на тихи дейности той не може да седи спокойно – постоянно се изправя, хваща играчки, пипа другите деца. Във времето за свободна игра тича из стаята, блъска се в мебелите, бута останалите без видима причина. Не изглежда агресивен, но е прекалено енергичен. При рутинни дейности е бавен и несръчен, често чупи или разсипва неща.

Какво може да стои зад това?

Иван вероятно има недостатъчно активна проприоцептивна и вестибуларна системи. Той не усеща добре тялото си в пространството, освен ако не получава силна сензорна информация – чрез тичане, блъскане, бутане. Тялото му буквално „търси" усещания, за да разбере къде е и какво прави. Без тези усещания, той не може да се концентрира и да се регулира.

Какво мога да направите вие като учител:

Преди дейности, които изискват седене на стол, дайте възможност на детето да се движи:

• 5 минути „тежка работа": носене на книги, преместване на столчета, носене на торбички с материали;
• Бутане на стена с двете ръце (10 повторения)
• Скачане от високо – например от ниско детско столче, с приземяване на два крака на пода;

По време на самите седящи дейности (в педагогическите ситуации), давайте алтернатива:

• Дайте възможност на детето да седне на фитнес топка или баланс подложка, вместо на столче;
• Подберете подходящо място, на което да седне детето, така че да може да се движи, без да пречи на останалите;
• Дайте му възможност да държи нещо тежко в ръцете си (топка с пясък, играчка).

През деня – създавайте за такива деца възможности за „тежка работа", т.е. неща, които искат да ангажират и активират тялото си:

• Нека бъдат ваши „помощници" за носене на тежки неща;
• Предлагайте дейности като мачкане на хартия, работа с пластилин;
• При преходи от една дейност към друга – давайте задача („Отнеси тази кутия!“; „Избутай вратата.“)

Избягвайте да оставяте деца, като Иван от казуса, да седят дълго на едно място без движение и не очаквайте от тях, че като им повторите 20 пъти да седнат на едно място, те ще имат възможността да го направят. Старайте се винаги да признавате нуждите им: „Виждам, че имаш нужда да се движиш. Хайде да намерим начин." И вместо да правите забележки от типа: „Спри да се буташ в другите и да тичаш наоколо!“, опитайте с: „Нека първо поскачаме 10 пъти, после ще седнем."

Нека разгледаме още един казус, отново като държим на фокус сензорната перспектива. Вероятно в групата на всеки от вас се е случвало да има дете, което буквално „се залепя" за вас и иска през целия ден да стои гушнато. Още от момента, в който си взима довиждане с мама, която оставя детето сутринта в градината, та чак до вечерта, докато дойдат да го приберат, то може да стои „закачено“ за възрастния.

Какво виждам в групата:

Ана е на 4 години. Постоянно търси физически контакт с учителката – иска да седи в скута ѝ, дърпа я за ръкавите, прегръща силно. Когато бъде помолена да седне на стола си, изглежда разстроена. При свободна игра не се включва с останалите деца, а само ги наблюдава, докато се притиска в учителката. Родителите споделят, че у дома е същото – иска постоянно да бъде на ръце.

Какво може да стои зад това:

Ана вероятно има нужда от допълнителна проприоцептивна информация. Силният физически натиск – прегръдки, седене в скута, облегната на възрастен – успокоява нервната ѝ система. Това не е само „търсене на внимание" (макар да може да е и това) – това е начин тя да се регулира.

Какво можете да направите вие като учител?

Дайте проприоцептивни усещания по друг начин:

• Хубава силна прегръдка, преди седящи дейности, или пък играта „сандвич“ (детето ляга между две възглавници, а вие оказвате натиск върху горната)
• Сложете нещо тежко в скута на детето, когато трябва да работи над някаква задача – играчка или раничка, пълна с книги;
• Създайте ясна и предвидима рутина - позволявайте физически контакт в определени моменти (сутрин при посрещане, преди обяд);

Избягвайте да казвате неща от типа: „Ти си вече голяма, не трябва да стоиш постоянно до мен!", а се опитвайте да валидирате нуждата на детето: „Виждам, че имаш нужда от прегръдка. Хайде първо да те прегърна, после да продължим."

Какво да избягвате:

• Да отблъсквате такъв тип деца („Остави ме, не съм ти майка!");
• Да игнорирате нуждите им;
• Да поставяте етикети и прякори, дори и шеговити („бебето на групата“; „глезла“; „гушльо“).

Как можем да подкрепим децата в ежедневието на групата?

Сензорна подкрепа през деня – защо не е „още една дейност", с която просто ще натоварите ежедневието си на детски учител?

Когато чуем „сензорна подкрепа", често си представяме специални занимания, допълнително време, сложни материали. Истината е различна. Сензорната подкрепа не е допълнителна дейност, която трябва да „напъхаме" в програмата. Тя е начин на мислене – как организираме деня, как преминаваме от една дейност в друга, как реагираме на поведението на децата.

На практика това изглежда така: вместо да кажем „Седнете тихо!", даваме 2 минути скачане на място, преди онази дейност, която изисква концентрация. Вместо да очакваме децата да издържат да седят 20 минути неподвижно, правим кратка пауза за разтягане (двигателна почивка) в средата. Вместо да ги оставяме да чакат на опашка, докато се изнервят, им даваме задача – броене, подскачане на един крак, натискане на стена с двете ръце. Вместо да реагираме на бурното поведение с „Не се бутай!", казваме: „Хайде да избутаме заедно стената, да видим силни ли сме!" Тези промени не отнемат допълнително време. Те просто променят качеството на времето, което вече имаме.

Подходящи моменти за сензорни дейности

Сензорните дейности са най-ефективни, когато са вградени в рутината на деня, а не поднесени като отделно занимание. Четири момента са особено важни.

Приемането в групата сутрин е времето, когато децата пристигат с различен старт на деня зад гърба си – някои са сънливи, други вече са претоварени, трети се нуждаят от повече време, за да влязат „в час“. Едно просто нещо, което работи: предлагаме „тежка работа" при влизане – носене на столове, подреждане на материали, бутане на колички. Тежката работа успокоява нервната система много по-ефективно от очакването „седни и изчакай всички да дойдат". Ако имате готов сензорен кът с пластилин, мъниста или фиджет играчки, децата могат сами да намерят начина да се подготвят за деня.

Преходите – от свободна игра към седящи дейности, от игри в групата към игри на  двора, от време навън към прибиране за обяд – са някои от моментите, при които избухванията са най-чести. Причината е проста: децата трябва да спрат нещо, което правят, и да преминат към нещо съвсем различно, без вътрешна готовност за това. Два инструмента помагат особено много: предварително предупреждение („След 5 минути ще приключваме играта!" – ако пък имате и нагласен звуков таймер на телефона, който децата да чуят, е още по-добре) и някаква физическа активност, която да послужи като мост между дейностите. Например: „Хайде да отидем до масите като зайчета!" – скачането е не просто забавно, то зарежда сензорните системи и помага на децата да направят прехода по-плавно.

Превключване след дейности, които са били статични – рисуване, занимания на маса, слушане на приказка – децата имат физическа нужда да се движат. Ако не им дадем тази възможност, те ще я намерят сами: ще се завъртят на стола, ще започнат да си шушукат помежду си, ще станат „без причина". Кратка двигателна почивка (идеи за двигателни почивки може да намерите в този ресурс) от 2-3 минути, дава на тялото това, от което се нуждае, и прави следващата дейност много по-лесна.

Преди времето за обяд и сън децата са изморени, гладни и с изчерпан ресурс за регулация. Именно тогава дребни неща предизвикват големи реакции. Предсказуемостта е най-силният ни инструмент тук: когато децата знаят какво следва – „Ще си измием ръцете, после ще наредим столовете, после ще обядваме." – напрежението намалява. Намаляването на шума и стимулацията в тези минути, плюс кратко упражнение за дълбоко дишане, може да промени изцяло атмосферата преди обяд.

Ако искате да видите как тези моменти изглеждат наредени в конкретен ден, вижте примерния дневен график със сензорни включвания.

Кът за успокояване – как, защо и какво НЕ е?

• Какво представлява кътът за успокояване?

Кътът за успокояване – известен още като „тих кът" – е място в групата, където детето може да отиде, когато се чувства претоварено. Важно е да го кажем ясно: това не е наказание и не е изолиране. Това е инструмент за саморегулация.

Функцията на къта е конкретна: да даде на детето възможност да се отдалечи временно от претоварващата среда, да му предложи усещания, които го успокояват, и да му помогне да възстанови контрол над емоциите си. Разликата между наказание и подкрепа е не само в това какво има в къта, но и в начина, по който учителят го въвежда. Не казваме: „Иди в ъгъла, докато не се успокоиш!", а: „Виждам, че ти е трудно сега. Искаш ли да отидеш в тихия кът?" Още по-добре е, когато децата се научат да го използват по собствена инициатива – когато разбират, че имат нужда от пауза и знаят, че имат място за нея.

Кътът работи, когато е въведен като ресурс, не като последствие. Детето трябва да свързва това място с облекчение и безопасност, не с провал или срам.

• Какво може да включва един кът за успокоение?

Не са ви нужни скъпи материали или специално обзавеждане. Нужен ви е един ъгъл в в стаята на групата и малко идеи за това какво успокоява децата.

Визуалното разграничение е важно, защото помага на детето да разбере: „Тук е различно. Тук е по-тихо." Парче мек килим или одеяло на пода, малка палатка от плат, параван или дори нисък рафт, могат да създадат усещане за „скривалище" без допълнителни усилия. Материалите вътре трябва да са насочени към успокояване, а не към игра: меки възглавници, тежко одеяло или плюшена играчка (тежестта дава проприоцептивен натиск и успокоява). Визуалните подкрепления – илюстрации на емоции, картинки с прости стратегии за успокояване, пясъчен часовник – помагат особено на по-малките деца, за да могат да ползват къта самостоятелно, без да чакат учителя да ги упъти.

Ключовото правило при обзавеждането: по-малкото е повече. Кътът трябва да е визуално спокоен – без ярки цветове, без много неща. Ако е претоварен визуално, той не успокоява, а стимулира. 

За повече идеи, конкретни примери и снимкови вдъхновения, вижте материала: Как да създадем кът за успокояване в детската градина.

Малките промени имат голям ефект

Ако има нещо, което да запомните от тази статия, то е следното: поведението е комуникация. Когато детето тича вместо да седи, то не ви игнорира – то ви казва, че тялото му има нужда от движение, за да може мозъкът му да работи. Когато избухва при промяна на дейността, то не е „капризно" – казва ви, че непредсказуемостта му идва в повече, отколкото нервната му система може да понесе в този момент. Когато отказва да докосне пластилина, то не е „инатливо" – казва ви, че това усещане е неприятно за него. Когато започнем да слушаме поведението – не да го наказваме, а да го разбираме – подходът ни се променя коренно.

Важно е и това: учителят не е сам в тази работа. Работата със сензорни трудности не е задача, която трябва да поемете изцяло върху себе си. Вие не сте ерготерапевт и не сте психолог. Вие сте учител – и това е достатъчно. Вашата роля е да наблюдавате, да създавате среда, която подкрепя, да правите малки промени в ежедневието и да работите в екип с родителите и специалистите, когато има нужда. Нищо повече и нищо по-малко от това. 

Не е необходимо утре да преустроите цялата група, да въведете десет нови дейности или да станете експерт по сензорна интеграция. Достатъчно е да започнете с едно дете и една промяна. Да дадете 2 минути движение преди седяща дейност. Да предложите алтернатива на детето, което не може да седи неподвижно. Малките промени имат голям ефект – защото те променят начина, по който детето се чувства в групата. А когато детето се чувства разбрано, подкрепено и способно, поведението се променя от само себе си.

Не всяко „лошо поведение" е въпрос на дисциплина. Понякога е въпрос на претоварена нервна система. Понякога е въпрос на тяло, което не знае къде е в пространството, освен ако не тича. Понякога е въпрос на мозък, който не може да филтрира шума в стаята. Когато разбираме това – не само като концепция, а като реалност в живота на конкретното дете пред нас – подходът ни се променя: даваме движение вместо да искаме тишина, даваме предсказуемост вместо да очакваме гъвкавост, даваме подкрепа вместо да налагаме последствия. И детето, което преди е било „проблемното", започва да се променя. Не защото сме го „поправили". А защото най-накрая е разбрано.

Използвани източници и препоръчителна литература:

 Ayres, A. J. (2005). Sensory Integration and the Child: Understanding Hidden Sensory Challenges. Western Psychological Services. 

Williams, M. S., & Shellenberger, S. (1996). "How Does Your Engine Run?" A Leader's Guide to the Alert Program for Self-Regulation. TherapyWorks. 

Bundy, A. C., Lane, S. J., & Murray, E. A. (2002). Sensory Integration: Theory and Practice (2nd ed.). F.A. Davis.

Kranowitz, C. S. (2005). The Out-of-Sync Child: Recognizing and Coping with Sensory Processing Disorder. Perigee Books. 

Kranowitz, C. S. (2006). The Out-of-Sync Child Has Fun: Activities for Kids with Sensory Processing Disorder. Perigee Books. 

Isbell, C., & Isbell, R. T. (2007). Sensory Integration: A Guide for Preschool Teachers. Gryphon House.