Всеки учител познава явлението вихрушка от въздишки, когато даде на учениците задача, която ги затруднява или отегчава. Звуците, близки до „пуф“, определено действат демотивиращо на всеки, който е готов да даде всичко от себе си на децата.
Открих, че в моя първи клас това се случва само когато получат нещо за писане. Нещо е точната дума, защото все още не умееха да пишат нищо. Задачата беше да правят чертички, да вият ченгели и да заформят кръгчета. „Пуф“ звучеше толкова стряскащо за мен, сякаш ме освиркваше публика, докато съм на сцената. Нещо не бях предвидила, нещо не бях измислила добре. И тогава реших да изместя акцента от задачата, която им давам – хрумна ми добронамерено да ги заблудя, че правим нещо друго.
„Отворете си обикновената тетрадка и нарисувайте къщичка.“
Малко по малко къщичката влезе в тесните и широки редове и първокласниците ми неусетно се научиха да правят отвесни чертички.
„Минали години. Къщичката остаряла и се наклонила настрани.“
И ето как за един час, без съпротива, децата нарисуваха много наклонени настрани къщички и упражняваха наклонена чертичка.
Работата ни обаче трябваше да продължи с бастунче. „В старата къщичка живеела една баба, която вече не можела да излиза, толкова възрастна била. Деца, какво ѝ е нужно на бабата, за да може да се разхожда?“ Тук те сами стигнаха до идеята за бастунче и задачата беше да го изписват съвсем правилно, а не килнато нанякъде, за да не падне бабата. Бях впечатлена колко старание вложиха, само и само непознатата въображаема старица да не падне.
Следващ час: предизвикателството беше да измисля нещо за обърнатото бастунче. „На другия край на градчето живеел един дядо. Той бил много опак човек, обичал да прави всичко наобратно. Дори бастунът си носел наобратно. Можете ли да попълните няколко реда с обърнатия бастун на дядото? Внимавайте да е напълно прав, в противен случай може да му извади очите…“ Децата, с прехапани езичета, се хвърлиха в предизвикателството да създадат съвършения бастун за опакия дядо. Накрая трябваше да изберат най-хубавия от всичките си опити и мислено да го подарят на дядото.
В следващата история бабата и дядото се срещнаха. Оттук насетне историите ставаха все по-наситени откъм подробности и децата сами участваха в измислянето им, като разпалено добавяха подробности. Един ден момиченце от класа, в очакване да започна да разказвам историята, сложи на главата си един шал като забрадка. Великолепна идея! Помолих я да излезе отпред при мен и да избере момченце от класа. Готово. Имахме си баба и дядо. Докато аз разказвах новата история, двете деца ме слушаха внимателно и я изиграваха. А останалите им завиждаха, че не са на тяхно място (големи битки бяха да са бабата или дядото в историята, затова от този момент нататък теглех клечки от Чашата на Съдбата с имената на децата върху тях – така определяхме кои ще са актьорите.)
„Една вечер бабата не могла да заспи. Въпреки че изпила цяла кана билков чай, очите ѝ били широко отворени като палачинки. Решила да се обади на дядото, за да си поговорят. Оказало се, че тази нощ дядото нямал на лицето си палачинки, но определено можел да се похвали с яйца на очи. Защо и двама не могли да заспят? Зачудили се. (На това място децата дават своите предположения и се заливат от смях.) Всъщност причината била много проста. Бабата изведнъж се досетила, че има пълнолуние. А дядото погледнал през прозореца си и възроптал: „Каква ти кръгла луна, това на небето е романтична пита сирене.“ (Следва смях). Спорили бабата и дядото чак до сутринта това луна ли е или романтично сирене. На сутринта заспали много уморени и доволни от веселия разговор. А сега деца, направете в тетрадките си една хубава кръгла луна или може би пита сирене…“ Кой знае защо децата много обикнаха тази история и често ме молят да им я разказвам отново.
Друга любима им е как дядото хванал златна рибка на бабата. (Този път трябваше да изписват елемента кукичка.) „Или дядото бил наистина добър риболовец, или кукичките му били много добри, защото всеки път, когато метнел въдицата, хващал нещо. (Тук децата фантазират какво е хващал дядото. 😀) Но денят, в който се случила тази история, бил най-невероятният от всички, защото благодарение на една малка златна кукичка, дядото хванал огромна, дебела златна риба. Бабата, която била чела приказката за златната рибка, веднага си пожелала огромно желание: да се подмлади. После убедила дядото да хвърли рибата обратно в морето. Дядото бил много галантен кавалер и нямало как, дарил рибата с втори живот. Дали бабата се подмладила, деца?… Никой не може да бъде напълно убеден в това, но от този ден нататък на дядото тя се струвала по-млада и по-хубава. Хайде сега да направите съвършените златни кукички в тетрадките си…“
Трябва да призная, че явлението вихрушка от въздишки отстъпи място на вълнението покрай новата история на бабата и дядото. Децата участваха в измислянето и в разиграването, а едновременно с това установих, че ни отнема не повече от 5-6 минути от часа. Заслужаваше си.
Ще си призная също, че на бабата и дядото им се наложи да преживеят много, но историите им не само не омръзнаха на децата, а те все повече и повече се увличаха от тях и си ги чакаха с нетърпение. От най-омразна, тетрадката с ченгелите им стана най-любима. Помня колко се стараха на един от най-трудните елементи. В историята се разказваше как дошла зимата и дядото престанал да излиза от дома си. Бабата недоумявала защо. Колкото и да се опитвала да го покани на разходка в парка или на чаша топъл чай, той отказвал. Бабата се разтревожила, защото нямало как да знае, че единствената причина за това странно поведение на дядото била, че всички копчета на палтото му били скъсани. Него много го било срам да си признае, че не може да шие копчета. Тогава децата предложиха да му купят ново палто, някои твърдяха, че няма никакъв проблем да му подарят палтото на своя дядо. Накрая обаче ги склоних да „зашием“ копчетата на палтото, като повторим елемента в тетрадката. Ако успеехме, дядото щеше да си има зашити копчета и отново да излиза навън. Ентусиазмът беше небивал, а елементът наистина беше един от най-трудните.
Когато изучаваните чертички, ченгелчета, кукички, байрачета и т.н. започнаха да привършват, мен ме обзе паника. А сега как така забавата изведнъж ще свърши и ще започнем да пишем букви? Не можех да го причиня на децата. Обмислих го и реших да рискувам. На последната страница от тетрадката дядото призна на бабата своята голяма мечта: да пътешества по света, но се боеше, че е твърде стар, за да я сбъдне. Бабата обаче сподели, че не вижда нищо по-логично, след като и без това дядото прави всичко наопаки. И така, запалих лулата на дядото, децата я изписаха в тетрадките си, и го изпратих на пътешествие. Всяка нова буква беше ново приключение за него, което аз разказвах на децата час след час.
