Като ръководител на дирекция „Образование и умения“ в ОИСР, Андреас Шлайхер стои зад създаването и развитието на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) и Международното изследване за преподаване и учене (TALIS, най-голямото проучване в света сред учители и директори). Тези и други международни инструменти, разработени под негово ръководство, предоставят глобална платформа, която дава възможност на политици, изследователи и педагози от цял свят да въвеждат иновации и да трансформират образователните политики и практики.
Той работи повече от 20 години с министри и лидери от цял свят за подобряване на качеството и равнопоставеността в образованието.
Г-н Шлайхер, PISA оценява широк спектър от умения у учениците. От Вашата глобална перспектива върху данните, кой е най-същественият дефицит в уменията на българските ученици, който действа като спънка за цялостното им представяне? И още по-важно – кое често срещано схващане за начина, по който този дефицит може да бъде преодолян, е погрешно?
Отговорът зависи много от това къде се намирате в спектъра на уменията. Например, за една млада българка на възраст 25-34 години без завършено средно образование шансът да бъде наета на работа е едва 31%. Ако завърши средното си образование, този процент се увеличава повече от двойно до 72%. Така че базовите умения наистина имат значение, а все още голям дял от младите хора в България не ги притежават.
Но отвъд тези фундаментални умения най-важна е способността не просто да възпроизвеждаш наученото – с това, според PISA, българските ученици се справят доста добре – а да можеш да правиш изводи въз основа на това, което знаеш, да го използваш творчески и да прилагаш знанията си в нови ситуации. Светът вече не ви възнаграждава само за това, което знаете – ChatGPT знае всичко – а за това, което можете да правите с това, което знаете. Казвам това, защото това е основната слабост на България. Учениците усвояват много учебно съдържание, но не достигат нивото на разбиране и приложение, което им позволява да използват наученото ефективно.
Най-важна е способността не просто да възпроизвеждаш наученото – с това, според PISA, българските ученици се справят доста добре – а да можеш да правиш изводи въз основа на това, което знаеш, да го използваш творчески и да прилагаш знанията си в нови ситуации.
Проблемът е, че този „провал“ на училищната система не може да бъде решен просто чрез промени в учебното съдържание или методите на преподаване. Всъщност България се опитва да направи всичко, което данните сочат, че трябва да се направи – да развива по-компетентностно ориентирана учебна програма и педагогика, насочена към активиране на мисленето и участието на учениците. Една от причините тези реформи все още да не дават резултат – освен факта, че необходимо време – е нуждата от по-добра връзка между училището и пазара на труда. Тези структурни фактори влияят директно в класната стая, защото учениците не виждат връзка между усилията си в училище и успеха в живота. България вече прави положителни стъпки в посока развитие на професионалното образование и обучение в училищата и започва да мисли за това и на ниво висше образование. Но трябва да се обърне внимание и на търсенето.
Проучванията показват, че мотивацията на младите хора да участват в обучения е ниска, тъй като те не виждат реална възвръщаемост под формата на кариерно развитие и по-високо заплащане. За да се преодолее този дефицит на умения, образованието и икономиката трябва да се разглеждат заедно – нещо, което ние в ОИСР правим чрез нашите Стратегии за развитие на уменията.
Мотивацията на младите хора да участват в обучения е ниска, тъй като те не виждат реална възвръщаемост под формата на кариерно развитие и по-високо заплащане.
Дългоочакваните резултати от изследването TALIS 2024 (Международното изследване за преподаване и учене, най-голямото проучване в света сред учители и директори) току-що бяха официално публикувани. В България гласът на учителите често липсва в публичния дебат, който е доминиран от резултатите на учениците. Коя е най-изненадващата или значима глобална тенденция, която новото проучване разкри за учителската професия след последния доклад?
Заглавията в световните медии често представят учителската професия като намираща се в криза. Истории за недостиг на учители, влошени резултати на учениците и насилие в училищата създават впечатлението, че „благородната професия“ е изгубила част от своята привлекателност. Данните от TALIS обаче рисуват една по-позитивна картина. Средно за страните от ОИСР, участващи в изследването, девет от всеки десет учители споделят, че са удовлетворени от работата си като цяло. Почти три четвърти от тях биха избрали отново професията, ако имаха възможност. Разбира се, опитът и мнението на учителите се различават, но като цяло данните ясно показват, че повечето учители по света са удовлетворени от своята работа. Почти 95% от анкетираните споделят, че често се чувстват щастливи, когато преподават.
Защо? Малко професии дават усещането за смисъл, което дава учителството: според данните на ОИСР 95% от учителите посочват възможността да допринесат за обществото като важна причина да упражняват тази професия. Повечето учители в страните от ОИСР работят в публичния сектор, а в развитите икономики тези позиции често са защитени от пазарните колебания. Пенсионните схеми, здравните осигуровки и предвидимото кариерно развитие правят професията стабилна финансово, макар и не непременно доходоносна. TALIS показва още, че училищната среда – и начинът, по който обществото възприема учителите – има огромно значение за това дали те се чувстват подкрепени и овластени. Когато учителите се чувстват уважавани и ценени от обществото, това помага за привличането на висококвалифицирани кандидати и играе роля за тяхното задържане в системата.
Малко професии дават усещането за смисъл, което дава учителството: според данните на ОИСР 95% от учителите посочват възможността да допринесат за обществото като важна причина да упражняват тази професия.
Данните от TALIS показват, че статутът на учителите е спаднал в някои държави, но остава висок в други. Над 70% от учителите в Саудитска Арабия, Сингапур, Обединените арабски емирства и Узбекистан се чувстват ценени от обществото, като във Виетнам този дял надхвърля 92%. Учителите, които вярват, че професията им се цени, са значително по-малко склонни да я напуснат през следващите пет години. Политиците би трябвало да обърнат внимание на това.
Най-тревожното е, че в много образователни системи младите учители под 30 години непропорционално често работят в най-предизвикателните класни стаи, докато по-възрастните и опитни колеги заемат по-спокойни позиции. Например в Бахрейн, Колумбия, Израел и Обединените арабски емирства делът на младите учители, които преподават на ученици с езикови затруднения, е с 15 процентни пункта по-висок от този на техните по-възрастни колеги. Това увеличава риска младите учители да прегорят или напълно да напуснат професията – и подкопава дългосрочните стратегии за подобряване на качеството на образованието, се посочва в доклада.
Учителите, които вярват, че професията им се цени, са значително по-малко склонни да я напуснат през следващите пет години. Политиците би трябвало да обърнат внимание на това.
Ако трябваше да посъветвате българското Министерство на образованието относно дългосрочна стратегия, кои биха били двете най-важни промени в политиките, които биха имали най-силен положителен ефект върху ученето на учениците? Къде трябва да се съсредоточат инвестициите – както на политическа воля, така и на финансов ресурс?
Първо – да се продължат започнатите усилия за модернизиране на системата на преподаване. Посоката, зададена от България през 2016 г. със Закона за предучилищното и училищното образование, е правилна – както по отношение на целите на обучението и методите на преподаване, така и по отношение на стремежа да се премине от силно централизирана учебна програма към по-голяма автономия на учителите и вътрешна отчетност на училищата. Разбира се, предстои още много работа по развитието на капацитети и качествени ресурси, но страната е в правилната посока. България също така се стреми да използва потенциала на съвременните дигитални технологии за осигуряване на качествено обучение. Проектът „Дигитална раница“ има сериозен потенциал и, според мен, може да се мери с иновациите в напредналите страни от ОИСР по отношение на обмисленост и подход.
Второ – развитието на професионални пътеки трябва да стане много по-висок приоритет. Макар да има голяма амбиция за трансформиране на професионалното образование в гимназиалния етап, не се обръща достатъчно внимание на развитието на по-приложни и професионални направления след завършване на училище. Кратките професионални програми във висшето образование, които стават все по-разпространени в страните от ОИСР, са слабо развити в България. Всъщност делът на студентите, записани в такива програми, постепенно намалява, достигайки едва 4,8% от всички студенти в бакалавърска степен през 2022–2023 г. Именно тук е необходима много по-голяма политическа воля. И това се отнася както за дизайна на програмите, така и за начина, по който се признават постиженията на студентите – като се премине от дипломи, издадени от институции, към директно измерване на уменията.
Националните политики често се усещат като нещо далечно. От Вашия опит – каква е най-важната роля на училищния директор, когато става дума за превеждане на добрите политики в реални, ежедневни практики, които действително подобряват преподаването и ученето в училище?
Да, училищното ръководство е абсолютно ключово. Слабото ръководство може да обезсмисли работата дори на най-добрия учител. Сложете страхотен учител в зле управлявано училище и училището ще „побеждава“ всеки път. Твърде често учителите – и техните учениците – са жертви на нефункционални училища, а не техни създатели. Бих откроил четири взаимносвързани отговорности на училищните лидери, които са ключови за подобряване на резултатите от ученето:
Първо, подкрепата, оценяването и развитието на качеството на преподаването. Това включва привличане на висококвалифицирани учители, осигуряване на солидна програма за въвеждане на нови преподаватели; гарантиране, че учителите притежават уменията и знанията, необходими за преподаване по учебната програма; организиране и подкрепа на учителите да работят съвместно за подобряване на качеството на преподаване; наблюдение и оценка на учителската практика; насърчаване на професионалното развитие на учителите; и поддържане на култура на истинско сътрудничество. Ако искате да постигнете реална и трайна промяна, не се питайте колко учители подкрепят идеите Ви, а колко учители са способни и реално си сътрудничат със своите колеги.
Ако искате да постигнете реална и трайна промяна, не се питайте колко учители подкрепят идеите Ви, а колко учители са способни и реално си сътрудничат със своите колеги.
Второ, важно е училищните ръководители да участват в определянето на учебните цели и методите за оценяване, за да помогнат на учениците да достигат високи стандарти. Това включва съгласуване на преподаването с държавните стандарти, поставяне на училищни цели за представянето на учениците, измерване на напредъка спрямо тези цели и извършване на корекции в училищната програма за подобряване на индивидуалното и цялостното представяне. Училищните ръководители трябва също да могат да използват данни, за да гарантират, че напредъкът на всеки ученик се проследява. Те трябва да се чувстват уверени, когато работят с онези, които имат различни подходи към ученето.
Трето, стратегическото използване на ресурсите – и още по-важно, тяхното съгласуване с нуждите и педагогическите цели – е от решаващо значение.
И накрая, често пренебрегваме колко е важно да се изграждат партньорства извън училището, които да създават по-голяма сплотеност между всички, ангажирани с успеха и благополучието на всяко дете. Това изисква намиране на новаторски начини за засилване на връзките със семействата и общностите, с висшите учебни заведения, с бизнеса и особено с други училища и учебни среди.
Много учители се чувстват ограничени от претоварената учебна програма. Дайте примери за стратегии с реално въздействие, които биха могли да използват, за да интегрират ключови умения като критично и творческо мислене в традиционните си уроци – без това да се усеща като допълнителна тежест?
На теория отговорът на този въпрос е прост: Преподавайте по-малко неща, но в по-голяма дълбочина. На практика е трудно да приоритизираме какво искаме да постигнем с учебната програма, вместо просто да продължаваме да добавяме още и още съдържание.
Успехът зависи от това да се намери правилният баланс – между необходимостта да се удовлетворят интересите на различните заинтересовани страни чрез договаряне на съдържанието на учебната програма, от една страна, и поддържането на фокус върху цялостен, научно обоснован дизайн, който е в съответствие със стратегическите цели на ученето, от друга. С други думи, трябва да има широко обсъждане и компромис при избора на съдържание, но и добре изграден краен продукт. В крайна сметка общественото доверие и ангажираността на професионалната общност са функция не само на приобщаващия характер на процеса по разработване на учебните програми, но и на произтичащото от това качество на самата програма и преподаване, което зависи от ясни и последователни принципи на проектиране.
В миналото България може би е допускала грешката да се стреми повече към удовлетворяване на широк кръг от мнения на заинтересовани страни при съставянето на учебните си програми, за да не засегне никого. Добавянето на ново съдържание е лесен начин да се покаже, че системата реагира на новите изисквания, докато премахването на старо съдържание е трудно и често предизвиква напрежение. В резултат обаче програмите се раздуват – обхващат много теми, но повърхностно. Учителите препускат през огромно количество материал, без да има време за задълбочаване. Реформата на учебните програми в България се опитва да постигне правилния баланс, а ползите от това пренареждане на приоритетите са големи. Когато се преподават по-малко неща, но по-задълбочено, ученето става по-ангажиращо, по-интересно и по-трайно. Научният експеримент, който помните, е този, който сте направили сами, а не останалите 20, за които учителят Ви е говорил. Нужно е време и усилие, за да се научиш да мислиш като учен, но това умение е далеч по-ценно от простото натрупване на научни факти.
Когато се преподават по-малко неща, но по-задълбочено, ученето става по-ангажиращо, по-интересно и по-трайно. Научният експеримент, който помните, е този, който сте направили сами, а не останалите 20, за които учителят Ви е говорил. Нужно е време и усилие, за да се научиш да мислиш като учен, но това умение е далеч по-ценно от простото натрупване на научни факти.
Ако погледнем напред – как една страна като България може най-добре да използва изкуствения интелект и образователните технологии, за да подобри ученето? Какъв трябва да бъде приоритетът, за да сме сигурни, че технологиите ще помогнат да се решат основни предизвикателства – като равнопоставеността и натоварването на учителите – вместо просто да се „дигитализират“ старите навици? Какви добри практики от други страни биха могли да се приложат в българския контекст?
Вижте, технологиите и изкуственият интелект не са магически сили, те са просто изключителни усилватели и ускорители, които добавят скорост и точност. AI усилва добрите образователни идеи и практики по същия начин, по който усилва и лошите. Той може да помогне за премахване на пристрастията и дискриминацията в образованието, но може и да ги засили и разпространи. Може да даде на учителите изключителна сила да се превърнат в креативни дизайнери на иновативни учебни среди, но може и да ги лиши от възможността да упражняват човешка преценка и да ги превърне в роби на предварително написани планове на уроци. Макар технологията да е етично неутрална, тя винаги ще бъде в ръцете на преподаватели, които не са неутрални. Истинските рискове не идват от самия AI, а от последиците от неговото приложение. Когато системите за ранно предупреждение сигнализират за ученик в затруднение, човек трябва да е този, който да прецени защо и как да помогне той или тя да се върне на правилния път. Хората винаги са били много по-добри в измислянето на нови инструменти, отколкото в мъдрото им използване. Само чрез инвестиции в учителите технологията може да ги освободи от рутинни административни и учебни задачи и да им даде възможност и подкрепа да станат страхотни треньори, ментори, ролеви модели, вдъхновители и лидери. Образованието винаги ще работи най-добре, когато хората са в центъра на процеса, а не оставени на произвола на устройствата – свои или чужди.
Само чрез инвестиции в учителите технологията може да ги освободи от рутинни административни и учебни задачи и да им даде възможност и подкрепа да станат страхотни треньори, ментори, ролеви модели, вдъхновители и лидери. Образованието винаги ще работи най-добре, когато хората са в центъра на процеса, а не оставени на произвола на устройствата – свои или чужди.
В днешно време е изкушаващо да гледаме на изкуствения интелект като на сила, която постепенно подкопава човешката автономия. Но това не трябва да бъде бавно оттегляне, при което учителят отстъпва все повече позиции на алгоритмите. Образованието може да ни помогне да станем нещо много по-голямо от сбор от отделни задачи, които могат да бъдат автоматизирани. Възходът на AI трябва да изостри вниманието на учителите върху човешките способности, които не могат да бъдат сведени до код – нашето съзнание, способността ни да се ориентираме в сложни взаимоотношения и да градим мир, да упражняваме морална преценка в условия на несигурност, да създаваме нещо истински ново. Учителите могат да помогнат на учениците да се научат да съчетават противоположни изисквания – равенство и свобода, автономия и общност, иновация и приемственост, ефективност и демократичен процес. Те могат да помогнат на учениците да развият ясно чувство за добро и зло, чувствителност към нуждите на другите, разбиране за границите на индивидуалното и колективното действие. И могат да ги научат как да работят заедно с емпатия – на работното място и като граждани.
Свободата, автономията и гражданската отговорност не са дипломатически украшения или красиви думи – те са сърцето на образованието и стълбовете, върху които градим обществата си. И ако учителите не ги защитават с решителност, изкуственият интелект ще отнесе самите основи на нашите общества.
Затова доброто образование никога не е просто транзакция – то винаги е социално, основано на отношения. И в това се крие магията на преподаването. В разбирането кои са учениците пред нас, какви искат да станат и как можем да ги съпътстваме в тяхното пътуване. Автентичният диалог, менторството, емоционалната връзка. Образованието е мястото, където социалните отношения се превръщат в общочовешко наследство – и именно така то ни дава силата да създаваме бъдеща реалност, която отразява нашите ценности и стремежи.
Свободата, автономията и гражданската отговорност не са дипломатически украшения или красиви думи – те са сърцето на образованието и стълбовете, върху които градим обществата си. И ако учителите не ги защитават с решителност, изкуственият интелект ще отнесе самите основи на нашите общества.
Всички гледни точки и мнения, изразени в този материал, са единствено на съответния събеседник и не е задължително да отразяват официалната позиция на „Заедно в час“ или на платформата prepodavame.bg. Нашата цел е да Ви предоставим достъп до широк спектър от идеи и експертни мнения от света на образованието, за да Ви подкрепим във Вашата работа.
