Познавате ли това дете?

То трудно се спира на едно място и рядко може да го ангажирате, докато четете приказка на останалите, седнали в кръгче. То се върти постоянно, навлиза в личното пространство на другите деца, шумно е, и изглежда „изключено" от дейностите на останалите деца. Или пък – избухва при най-обикновени ситуации: защото някой го е докоснал неволно, защото днес за обяд има крем супа, или защото някой създава шум със стола си. А може би познавате онова дете, което буквално „виси" върху вас – постоянно ви прегръща, дърпа ви за дрехата, търси физически контакт, сякаш никога не му е достатъчно.

Без значение, с кое от тези деца сте се срещали (а може би с всички) и кое от тях е в групата ви сега, със сигурност през главата ви са преминавали мисли като: „Липсва му възпитание и поставяне на граници у дома.", „Прави инат.", „Търси внимание.“ или „Трябва да го научим на дисциплина."

Реакциите в такива ситуации често са естествени и са единствените широко познати – напомняме правилата, понякога повишаваме тон, извеждаме за кратко детето от групата „докато се успокои", говорим с родителите за „поведенческия проблем". И все пак... нищо не се променя. Или се променя временно, само за да се върне отново.

Какво ще се случи, ако разберете, че щом „класическите“ подходи в подобни ситуации не работят, то това, което виждате като „поведенчески проблем", всъщност може да е сигнал, а не проблем? Ами ако детето не отказва да се съобрази, защото е зле възпитано, а просто не може да се справи с информацията, която тялото му изпраща към мозъка?

Настоящата статия не цели да ви направи експерти в диагностицирането на проблеми или да превърне детските учители в терапевти. Нейната задача е помогне да разберете как ранното сензорно развитие влияе върху това, което виждаме като „поведение" – и какво можем да направим в ежедневието на групата, за да подкрепим децата по начин, който действа. Без наказания, без нужда от повишаване на тон и без усещане за безсилие и обърканост.

Пирамидата на ученето – защо причините за обучителните и поведенчески трудности, често се крият в живота в първите месеци на детето?

Представете си, че искате да построите къща. Не започвате строежа от покрива, нали? Разбира се, че не. Първо слагате основи, после стени, а чак най-накрая покрив. Ако основите са крехки, цялата къща ще е нестабилна – колкото и красив да е покривът.

Същото важи и за детското развитие.

Пирамидата на ученето е визуален модел, който показва как различните умения се изграждат едно върху друго. В основата са сензорните системи и движението. Върху тях се надграждат емоционалната регулация и социалните умения. И чак най-отгоре идват познавателните умения – четенето, писането, математиката, абстрактното мислене. През 1996 година Williams and Shellenberger, формулират своята пирамида на ученето и подчертават, че обработката на сензорната интеграция е свързана с процеса на учене на детето.

Логиката е проста: прескачането на нива в своеобразния строеж на пирамидата, може да изглежда възможно на пръв поглед, но то включва сложни компенсаторни механизми, които създават трудности и дефицити за личността в дългосрочен план.

Казано по-просто, ако детето има трудности в долните нива на пирамидата – например не усеща добре собственото си тяло в пространството или е претоварено от шум – то няма как да се концентрира върху задача, да седи спокойно и да се справя с емоциите си с лекота. И това няма нищо общо с интелигентност или желание. То просто няма стабилна основа, върху която да изгради по-сложните умения.

В основата на пирамидата стоят три ключови елемента:

Сензорно възприятие

Това е способността на мозъка да получава, организира и интерпретира информацията от тялото и околната среда. Детето получава информация от докосване, звук, светлина, мирис, вкус, посредством своите сетивни рецептори – и мозъкът решава дали тази информация е важна, заплашителна или може да се игнорира. Когато тези системи работят добре, детето може да филтрира шума в групата и да чуе учителя. Може да понесе докосването на друго дете, докато чака на опашка да си измие ръцете. Може да седи на стола, без да му е неудобно.

Има обаче ситуации, в които мозъкът не се справя добре с обработката на сензорната информация и с връщането на адекватна ответна реакция. В такива случаи, дори елементарни сензорни стимули, се усеща като „твърде силна“, „твърде интензивна“ или пък обратното – „напълно недостатъчна“. Детето е постоянно в режим на тревога или търсене на достатъчно силни усещания, които мозъкът му може да регистрира.

След като разгледахме пирамидата на ученето, става ясно защо не можем да говорим за поведение, внимание и учене, без да се върнем към основата – тялото и сетивата. Именно там се заражда способността на детето да се регулира, да се справя със средата около себе си и да участва пълноценно в груповия живот.

За учителя в детската градина това не означава да познава медицинска терминология или да прави оценка като специалист. Не се очаква диагностика. Достатъчно е да има базово разбиране за няколко ключови сензорни системи, за да може по-лесно да разчете поведението на детето и да реагира адекватно в ежедневни ситуации.

Сега ще разгледаме в общи линии някои от основните сензорни системи.

Тактилна система (усещане за допир)

Тактилната система ни помага да усещаме и обработваме информацията, която идва чрез кожата – дали нещо е топло или студено, меко или грапаво, приятно или неприятно. Тя играе важна роля в това как детето възприема средата и хората около себе си. При някои деца тази система е свръхчувствителна. За тях докосването може да бъде неприятно или дори болезнено. В групата това често се проявява като отказ от дейности, свързани с цапане – рисуване с бои, работа с пластилин или пясък. Тези деца могат да реагират остро, когато друго дете ги докосне, да се дразнят от етикети на дрехите или от определени тъкани, и да избягват да ходят боси. Отстрани поведението може да изглежда като каприз или свръхчувствителност, но всъщност детето се опитва да се предпази от неприятно сетивно преживяване.

Други деца, напротив, имат понижена чувствителност в тактилната система и търсят силни усещания. Те често пипат, мачкат и стискат предмети, търсят по-силни прегръдки и изглеждат „груби“ в играта си. Понякога са постоянно изцапани, сякаш не забелязват мръсотията по себе си. Това не е липса на хигиенни навици, а начин детето да получи информация за тялото си чрез допир.

Вестибуларна система (баланс и движение)

Вестибуларната система ни дава информация за положението на тялото в пространството – дали се движим, стоим неподвижно, накланяме се или се въртим. Тя се намира във вътрешното ухо и работи непрекъснато, дори когато не ѝ обръщаме внимание. Деца със свръхчувствителна вестибуларна система често избягват дейности с движение. Те може да не обичат люлки, катерене или въртене, да изглеждат прекалено предпазливи и да се страхуват от височини или падане. В групата тези деца предпочитат сигурността и често искат поне едното им краче да е стабилно стъпило на земята.

Обратното, деца с понижена чувствителност в тази система имат силна нужда от движение. Те трудно стоят на едно място, люлеят се на стола, въртят се, тичат и скачат. За тях движението не е разсейване, а начин да поддържат концентрация. Често именно тези деца чуваме да бъдат описвани като „неуморими“ или „хиперактивни“, когато всъщност тялото им търси баланс.

Проприоцептивна система (усещане за собственото тяло)

Проприоцепцията е способността да знаем къде в пространството се намират частите на тялото ни, без да ги гледаме. Тя ни помага да определим колко сила да използваме, за да се движим координирано и да изпълняваме ежедневни дейности с контрол. Когато проприоцептивната система работи добре, детето може да се облича само, да използва прибори, ножици и моливи с относителна лекота. То знае колко силно да затвори врата или как да погали, без да нарани.

При деца с недостатъчно добре развита проприоцепция често наблюдаваме некоординирани движения и привидна „тромавост“. Те могат да бутат други деца, без да искат, защото не усещат силата си. Изпитват трудности с фината моторика и често търсят силен натиск – прегръдки, дърпане, натискане. Чрез тези усещания те всъщност „чуват“ по-добре собственото си тяло.

Зрителната и слуховата система също са важни, но обикновено са по-лесни за разпознаване от учителите. Някои деца са свръхчувствителни към ярка светлина или се затрудняват в среда с много визуални стимули – цветни постери, украса и разнообразни предмети. Други реагират силно на шум, затварят си ушите, стряскат се от внезапни звуци или им е трудно да се концентрират в шумна група.

Какво е важно да знаем за сензорното развитие?

Когато говорим за сензорно развитие, е важно да имаме предвид, че децата не реагират по един и същи начин на сетивната информация около тях. Две деца могат да бъдат в една и съща среда, но да я преживяват напълно различно. Докато за едното шумът, движението и допирът са напълно поносими, за другото те могат да бъдат или прекалено интензивни, или недостатъчни. Именно тук идва разликата между т.нар. сензорни „търсачи“ и сензорни „избягващи“.

Сензорно търсещите деца имат нужда от повече и по-интензивна сетивна информация, за да могат да се чувстват добре в тялото си и да поддържат оптимално ниво на внимание. В детската градина това често се проявява като постоянна нужда от движение, скачане, тичане, въртене или силен допир. Тези деца често пипат всичко около себе си, търсят силни прегръдки, блъскат се в мебелите или в другите деца и изглеждат сякаш никога не се уморяват. Важно е да подчертаем, че това поведение не е умишлено провокативно. Детето не „пречи“, а се опитва да задоволи нуждата си от сетивна информация, която му помага да се организира и да се концентрира.

От другата страна са сензорно избягващите деца. При тях сетивната информация често е прекалено силна и натоварваща. Шумната група, допирът от други деца, ярките светлини или определени текстури могат бързо да доведат до претоварване. В ежедневието на групата тези деца може да избягват активни игри, да не обичат да се цапат, да се дърпат, когато някой ги докосне, или да търсят усамотение. Те често изглеждат „затворени“, „плахи“ или „прекалено чувствителни“, но всъщност нервната им система просто се опитва да се предпази от свръхстимулация.

Важно е учителят да има предвид, че едно и също дете може да бъде търсач в една сензорна система и избягващо в друга. Например, дете може да търси силно движение, но да не понася шум или допир. Затова не говорим за етикети, а за сензорни нужди, които могат да се променят в зависимост от ситуацията, умората и средата.

Как изглежда това в ежедневието в детската градина?

Дете, което постоянно плаче и може да се разстрои сякаш „от нищото“. Или пък друго – което непрекъснато се блъска в другите, удря ги и очаква да му отвърнат.

В ежедневната практика има определени поведения, които всеки учител бързо разпознава като „проблемни". Обикновено такива поведения се появяват:

• При преходи – от игра към обяд, от игри навън към прибиране вътре, от свободна игра към ръководена дейност;
• В шумна среда;
• При чакане – опашка за измиване на ръце, чакане на ред за игра, седене на едно място.

И тук е време да споменем, че идеята на статията не е да „оправдае“ всички неприемливи поведения със сензорни трудности и кризи, а точно обратното, да ви даде насока, кога с какво си имате работа, защото реакциите, които работят при поведенческо „тръшкане“, са коренно различни от онези, които биха ви свършили работа при криза, причинена от сензорно претоварване. Първите са въпрос на поставяне на граници и спазване на правила, вторите са физиологична реакция на нервната система, която НЕ зависи от детето.

Вероятно вече се питате как да се ориентирате в това кога става въпрос за сензорни, и кога за поведенчески кризи. Можете да използвате следния чек лист, който ще ви помогне да се ориентирате в разликите между двата вида реакции.

Защо е важно да правим разлика?

Когато разглеждаме поведението като „проблем на дисциплината", реакцията ни е:

• Повишаваме тон;
• Напомняме правилата многократно;
• Налагаме последствия (лишаваме от игра, изолираме);
• Говорим с родителите за „неприемливото поведение" и др.

Резултатът? Детето продължава да се държи по същия начин. Защото не може да спре – нервната му система го кара да търси движение, да избягва допир, да реагира силно на шум. То не избира това поведение. То се справя, както може.

Когато разглеждаме поведението като сигнал за сензорна нужда, реакцията ни е много по-различна:

• Даваме на детето възможност за движение преди дейности, които знаем, че ще изискват от него да стои на място;
• Ограничаваме шума или предлагаме шумоизолиращи слушалки;
• Създаваме предсказуема структура на деня с визуални графици;
• Предлагаме алтернативи (седене на топка вместо на стол, работа изправени вместо седнали).

Резултатът? Детето се успокоява, защото нуждите му са удовлетворени. То може да участва, да се концентрира, да се регулира.

Разликата не е само в подхода. Тя е и в ефекта върху детето:

Подходът, който санкционира, кара детето се чувства лошо, самочувствието му пада, връзката с учителя се влошава, а оттам и самото поведение се влошава или се появява друго компенсаторно поведение.

Подход ориентиран към разбиране и адресиране на нуждите на детето, го кара да се чувства разбрано; връзката с учителя се задълбочава и реакциите се променят. И не на последно място – ефектът върху групата. Когато учителят реагира на сензорните нужди, а не на „лошото поведение", се създава среда, в която всички деца се чувстват по-сигурни и по-подкрепени.

Нека обобщим какво стана ясно дотук. 

Реакциите на децата не винаги са причинени от лошо възпитание, липса на граници или неумение за спазване на правила. Нерядко, в ранна детска възраст, кризисните ситуации се дължат на сензорно претоварване. Вие вече се запознахте с материала, който може да ви подпомогне в разграничаването на двата вида кризи, а сега нека очертаем общите правила за действие и реакция при двата вида ситуации.

Сензорното претоварване не е „номер“, не е търсене на внимание и не е умишлено поведение. Това е момент, в който нервната система на детето е претоварена и то буквално няма ресурс да се саморегулира.

Първата задача на учителя е да намали стимулацията, а не да изисква поведение.

Практически това означава:

• говорим тихо и бавно, с кратки изречения;
• избягваме въпроси и обяснения „защо“;
• ако е възможно, отдалечаваме детето от шум, тълпа и движение;
• позволяваме му да седне, да легне или да се свие, ако това му помага.

Важно е възрастният да остане спокоен и предвидим. Самото присъствие на спокоен възрастен действа регулиращо на нервната система на детето. В този момент целта не е „да приключим сцената“, а детето да се почувства отново в безопасност. Едва след като детето се успокои, можем да говорим за случилото се. Разговорът не се води по време на кризата, защото тогава детето не може да учи от ситуацията.

От друга страна, когато става дума за поведенческо тръшкане, детето обикновено има ясна цел – да избегне нещо, да получи нещо или да привлече внимание. Нервната система не е претоварена по същия начин и детето запазва способността си да следи реакциите на възрастния.

Тук ключовото за учителя е ясната и последователна граница.

Практически това означава:

• назоваваме ситуацията спокойно: „Виждам, че си ядосан“;
• напомняме правилото кратко и ясно;
• не преговаряме в момента на тръшкането;
• не променяме изискването под натиска на поведението.

Тук отново е важно реакцията на възрастния да бъде предсказуема. Ако детето научи, че чрез тръшкане може да постигне промяна, поведението ще се повтаря.

След като детето се успокои, разговорът е задължителен:

• какво се случи;
• какво е било трудно;
• как можем да реагираме следващия път по различен начин.

Така тръшкането се превръща в учебна ситуация, а не просто в конфликт.

Дотук разгледахме защо сензорното развитие е в основата на поведението и ученето, какви са основните сензорни системи и как да разпознаем дали едно поведение е сигнал за сензорна нужда. Във втората част на тази статия ще навлезем в практиката – ще разгледаме конкретни казуси от ежедневието в детската градина, ще ви предложим работещи стратегии за подкрепа и ще покажем как малки промени в средата могат да направят голяма разлика.

• Тази статия има продължение - към част 2.