Колко често ви се случва да повторите едно и също нещо, било то правило, инструкция или молба, двадесет пъти в рамките на един ден, и нищо да не последва от това? А случвало ли ви се е да реагирате на поведението на децата с повишаване на тон, а после да се чувствате виновни, защото знаете, че това всъщност не помага? Ако отговорът е „да“, уверявам ви, не сте сами.

Вероятно сте попадали на термина „позитивна дисциплина“ и той ви звучи като поредната отвлечена и модерна формулировка, която няма практическо приложение у нас. Истината е, че така наречената позитивна дисциплина предлага различна перспектива. Тя не е магическа формула и не обещава, че децата веднага ще спрат да се карат за играчки, да нарушават установените правила или да тестват границите на възрастните. Тя дава на педагозите конкретни инструменти за общуване, с които детското поведение постепенно се променя - от несигурност към разбиране, от мълчаливо послушание и примирение към саморегулация. Все неща, които искаме да видим в децата, с които работим в детската градина.

В следващите редове ще откриете:

• какво всъщност означава „позитивна дисциплина“;
• какво всъщност стои зад детското поведение като начин за комуникация и как да я разбираме по-ясно;
• кои са петте критерия, по които разпознаваме позитивната дисциплина;
• как активното слушане и АЗ-посланията променят диалога с децата;
• какво е саморегулацията и как да я насърчаваме в ежедневието на групата.

Откакто понятието „позитивна дисциплина“ се популяризира, масовата представа за него е изкривена. Мнозина го свързват с липса на граници - с разглезени деца, на които се позволява всичко, и които не получават последствия за поведението си.

В действителност обаче:

• Позитивна дисциплина = границите се поставят с уважение и сътрудничество.

Позитивната дисциплина е подход към възпитанието и образованието, който съчетава ясни граници, уважение и насърчаване с цел развитие на саморегулация, социални умения и вътрешна мотивация у детето. Тя не се фокусира върху наказанието или контрола на поведението, а върху ученето на умения, които помагат на детето да се справя по-добре в дългосрочен план. В основата на позитивната дисциплина стои разбирането, че всяко поведение има причина и че децата се учат най-ефективно в среда, в която се чувстват сигурни, приети и уважавани - дори когато правят грешки.

Три подхода към дисциплината

За да разберем позитивната дисциплина, е полезно да я сравним с два други разпространени подхода във възпитанието и общуването с най-малките.

Аз печеля - ти губиш (авторитарен модел)

В авторитарния модел детето се подчинява заради страх от наказание или от реакцията на възрастния. Краткосрочно това изглежда ефективно. Но детето се научава да се държи добре само когато е наблюдавано. Когато авторитетът отсъства, поведението ескалира. Това са деца, за които ще чуете родителите им да казват: „Той/тя слуша само баща си/майка си. Когато него/нея го/я няма, положението е страшно.“ Външният контрол обаче не изгражда вътрешна мотивация.

Ти печелиш - аз губя (пермисивен модел)

Пермисивният подход изглежда мил и хармоничен. Децата, отгледани в среда без граници, обаче развиват значителни трудности в социализацията. В групова среда те нерядко стават изолирани, защото другите деца не желаят да играят с някой, който иска всичко да е по неговия начин. Този стил се характеризира с висока степен на отзивчивост и ниска степен на взискателност. Пермисивните родители са любящи и приемащи, но те поставят малко граници или очаквания за децата си. Те се стремят да избягват конфликти и може да се колебаят да налагат дисциплина.

Аз печеля - ти печелиш (демократичен модел / позитивна дисциплина)

Третият подход, който е обект и на тази статия, разглежда конфликта не като битка, а като проблем, който трябва да бъде решен по начин, уважаващ нуждите и на двете страни. Детето участва активно в решаването. Така то се учи на критическо мислене, емпатия и вътрешна мотивация - а не само на послушание.

Всеки може сам да прецени за себе си кой модел използва най-често в общуването си у дома или на работното място. Бъдете отворени към този самоанализ, защото е възможно много от реакциите ни като възрастни да са автоматични отговори на усвоени от детството модели на общуване и поведение. Това да откриете, че в практиката си прибягвате често до авторитарен или пермисивен модел на общуване, не е признак на лоши професионални или личностни качества, а по-скоро е мотив да надградите и развиете своите умения.

Петте критерия на позитивната дисциплина

Как разпознаваме дали нашата реакция е наистина позитивна дисциплина или просто по-мек вариант на наказание? За това служат петте критерия.

Критерий 1: Уважение към детето

Детето се разглежда като активен участник в процеса на учене, а не като обект на контрол. Уважението не изключва границите - напротив, прави ги по-ясни и приемливи. Факт е, че следването на учебната програма и изискванията в наредба 5 налага необходимостта от контрол и спазване на предварително планирана програма, но това не изключва да гледаме на децата като на активна страна във всяко решение за педагогическо взаимодействие, което взимаме. 

Критерий 2: Ясни и последователни граници

Позитивната дисциплина не означава липса на правила. Правилата са ясни, предвидими и съобразени с възрастта и възможностите на детето. Още по-добре е, ако са поставени на видно място в групата, под формата на визуални подкрепления, към които можете да реферирате по всяко време, когато е необходимо. Тук можете да откриете някои примери за визуални правила, които бихте могли да използвате в ежедневието си с децата.

Критерий 3: Дългосрочна ефективност

Реакцията ни трябва да помага на детето да развива умения, а не само да потиска поведение. Питаме се: Какво ще научи детето от това? Всички сме хора и никой не оспорва този факт. Възможно е понякога да реагирате по-импулсивно и остро, това е съвсем нормално, но генерално в мислите ви трябва да стои въпросът, дали наистина строгите забележки, лишаването от любима играчка или изолирането на детето от останалите, ще му помогнат да научи нещо за себе си и поведението си. Ако отговорът е позитивен и можем да дадем конкретен пример какво точно ще научи и усвои детето – чудесно. Ако не – може би е добре да преосмислим реакциите си.

Критерий 4: Изграждане на социални умения

Всяка ситуация на предизвикателно поведение е възможност за учене. Целта не е детето да замълчи, да се свие в ъгъла и покорно да изпълни това, което му нареждаме, а да разбере как да се справя с фрустрацията, как да споделя, как да изчаква. Неслучайно говорим за важността на първите седем години и това далеч не е просто нарицателно, добило обществена популярност. Проучванията показват, че човешкият мозък претърпява около 85% от развитието на своя потенциал и капацитет именно през тези първи 7 години и детските учители имат привилегията да участват в този изумителен процес, прекарвайки огромна част от деня на малките откриватели заедно с тях.

Критерий 5: Насърчаване на саморефлексията

Забързани в ежедневието си, възрастните често подценяваме възможностите и уменията на най-малките, мислейки си „още е малък/малка за това“. Никога обаче не е твърде рано да научим детето да се обръща към себе си и да размишлява над своето поведение и действия. Използвайте въпроси като „Как мислиш, какво се случи? Какво стана, за да се получи така“, вместо „Това, което направи е много лошо и грешно, защото...“. Така детето се учи да мисли за собственото си поведение и последствията от него, а не да изпитва срам и вина, че реакциите му не отговарят на очакванията на възрастните.

Ако дадена реакция не отговаря на всичките пет критерия, тя вероятно е по-близо до наказание, отколкото до позитивна дисциплина - дори да ни изглежда добронамерена.

Поведението е комуникация

Колко пъти сте си задавали въпроса: „Защо се държи така, защо иска да ме извади от равновесие?“, когато някое от децата в групата ви се държи предизвикателно и неприемливо. Добрата новина е, че децата не се държат зле, за да ни разстроят, ядосат или уязвят. Те комуникират по единствения начин, който познават.

Трудното поведение е сигнал, а не проблем.

Малките деца все още нямат напълно развити езикови, емоционални и социални умения. Те често не могат да назоват какво чувстват или от какво имат нужда. Затова използват това, което им е най-достъпно - поведението.

Ключът към промяната се крие в това да изместим фокуса на мисленето си от: „Как да спра това поведение?“, към „Какво иска да ми каже детето чрез това поведение?“

Какво се крие зад познатите поведения?

Ето няколко примера за поведения и техните скрити послания:

• Дете, което удря другите деца -> Не знае как да изрази фрустрацията. Нуждае се от помощ за регулиране на емоциите.
• Отказва да участва в групови дейности -> Страхува се от провал или не се чувства сигурно в групата. Нуждае се от принадлежност и безопасност.
• Плаче при раздяла с родителите си сутрин-> Изпитва тревожност при раздяла. Нуждае се от предвидимост и сигурна привързаност.
• Нарушава правилата -> Търси внимание или тества границите. Нуждае се от принадлежност и значимост.

Когато разбираме нуждата зад поведението, реагираме по-ефективно - не защото сме по-търпеливи, а защото знаем какво всъщност е нужно на детето.

Дотук разгледахме какво всъщност е позитивната дисциплина, по какво се различава от авторитарния и пермисивния подход и кои са петте критерия, по които можем да проверим дали реакцията ни наистина подкрепя детето. Видяхме и че поведението е комуникация — сигнал за нужда, а не проблем, който трябва да бъде потушен. Във втората част на тази статия ще навлезем в конкретните инструменти: как наказанието се различава от логичното последствие, какво е активно слушане и АЗ-послания, и как всичко това води към истинската цел — саморегулацията.

• Тази статия има продължение - към част 2.